„В добрите стари времена книгите са се пишели от писателите, а ги четели всички; сега книги пишат всички, но никой не чете.“ – Оскар Уайлд

Оскар Уайлд  е второто от трите деца на Сър Уилиям и Джейн Франческа Уайлд.

Идва на бял свят в Дъблин, Ирландия, на 16 октомври 1854 г.

Бащата е известен ушен и очен хирург, който пише и книги за археологията и фолклора на Ирландия. Майката, националистка по убеждение, публикува стихове за ирландското революционно движение „Млада Ирландия”.

Преди да тръгне на училище, детето получава домашно образование от учител французин и възпитателка германка, които го учат на родните си езици.

Оскар завършва с отличие колежа „Тринити“, а след това  в Оксфорд изучава класическа литература и философия. 

Привлечен е  и от масонството, и от католицизма, дори получава аудиенция при папа Пий IX. Силно впечатлен от думите и личността на папата, решава да приеме католическата вяра. Този му избор среща категоричното несъгласие на бащата, който дори е готов да спре издръжката на сина си за образование. Младежът се отказва от намерението си, но запазва интерес към католическото богослужение и литургия за цял живот.

Бързо се разнася из Лондонското общество славата на младия мъж с магнетично излъчване. Той прави впечатление и с екстравагантното си облекло, и с бързия си остър ум, и със саркастичния си език. Ходи с дълга коса, шарено палто върху кадифени сака, панталони до коленете и черни копринени чорапи. Такъв човек не остава незабелязан.

„Сам ще се сътворя” – си обещава младежът, идвайки в Оксфорд. И успява.

През 1881 година излиза първият му сборник „Стихотворения“. Критиката ги намира за „изкуствени и неискрени”. Още същата година Уайлд заминава на едногодишно турне с четения из Северна Америка. Пред многохилядна аудитория той говори за изкуство и естетика, поставил си за цел да „цивилизова”американците.

Преди сам да се завърне в Лондон, тук вече е пристигнал слухът за неговия „двойствен пол”. Налага се някой  да спре разпространението му.

И властната майка Джейн Уайлд застава начело на тази битка, твърдо решена да ожени сина си. През 1884 г. Оскар Уайлд сключва брак по принуда с Констанс Лойд, а скоро след това се раждат и синовете им Сирил и Вивиън.

Само две години по-късно семейният живот ще стане непоносимо скучен за младия мъж и той ще потърси

вдъхновение в компанията на красиви момчета.

Всичко, което излиза изпод перото му, едновременно предизвиква възхищение и шокира.  Комедиите му („Колко е важно да бъдеш сериозен”, „Идеалният мъж” и др.) осмиват с изящен хумор устоите на висшето английско общество. Те се поставят на сцена с голям успех. Театралните салони са препълнени.

„Обожават го и жени, и мъже. Съвременниците му едновременно се възхищават и се плашат от остроумието му. Скандалната слава съпътства целия му живот. ”

Единственият му роман – „Портретът на Дориан Грей”, излязъл през 1890 г., спечелва на автора си репутация на модерен писател с оригинален талант. И окончателно го превръща в скандална фигура.

Ненадминати си остават и до днес неговите афоризми и анекдоти, които са сред най-цитираните на всички времена.

Приказките, съчинени за синовете му, отвеждат хиляди деца във вълшебния свят между реалността и магията. Повече от 100 години след написването им, „Славеят и розата”,  „Щастливият принц”, „Рибарят и неговата душа”, „Себелюбивият великан“ и др. вълнуват до сълзи и малки, и големи.

Когато през 1895 г. писателят е осъден на 2 години затвор и каторжен труд за непристойно поведение и хомосексуализъм, приятели и почитатели му обръщат гръб. Във Викторианска Англия е недопустимо влечението на мъж към мъже. Постановките по пиеси на Оскар Уайлд са свалени от сцена, книгите му – изтеглени от книжарниците, а имуществото – разпродадено на търг. В затвора той преживява  две години на мизерия, глад и отчаяние. По това време  пише прочутата си творба „De Profundis: Глас от бездната”, дълго писмо до неговия любим – лорд Дъглас. Ужасите на затвора, потъпкването на човешкото достойнство и униженията, претърпени там, Уайлд ще опише по-късно от Париж в „Балада за Редингската тъмница”, която бързо ще се превърне в бестселър.

„Това е лебедовата ми песен… Не вярвам, че някога ще мога да напиша нещо друго: радостта от живота си отиде, а тя заедно с волята представляват основите на изкуството… Нещо в мен умря.”

Последните години от краткия си живот прекарва в бедност и нищета. В едно от писмата му четем:

„Пред мен стои само гладната смърт или самоубийството”.

Разболял се тежко,  на 30 ноември 1900 г. умира  едва 46-годишен. Погребан е в околностите на Париж, а през 1909 г. тленните му останки са преместени в прочутото парижко гробище „Пер Лашез”, където почиват и днес.  

Мария Маринова