„Всичко, което не е облъчено с любов, е населено с отсъствие” – Дора Габе

„Тази жена е част от културната ни памет, жрица, живяла между нас.” (В. Пенева)

Изидора Пейсах Габе (Дора Габе) се ражда в края на отминаващото бурно деветнадесето  столетие (1888) и почти дочаква залеза на следващото (1983). Целият й дълъг път е белязан от любов и творчески устрем.

 „Аз съм от еврейски произход, и то съвсем чист, без никакъв примес. Баща ми е от рода на левитите. В целия негов род не е имало търговци, а само учители равини, хора, които имат чисто духовни интереси…”

В семейството цари културна атмосфера, книгата и изкуството са на особена почит. Вместо икони, в дома са наредени в черни рамки снимките на Ломоносов, Пушкин, Державин, а между тях – голям портрет на Толстой.

Бащата – Пейсах (Петър) Габе е общественик и публицист, беглец в свободна България от Украйна, от притесненията в царска Русия и от антисемитските погроми. Работлив и предприемчив, той се заселва със семейството си в малък чифлик в Добруджа и се заема със земеделие. Използвайки модерни методи и техника в обработката на земята, бързо се замогва и печели уважението на местните, които му вярват и дори го избират за народен представител.  

Майката – Екатерина Дуел, дъщеря на много богат търговец в Украйна, мечтае да стане лекар. Баща й не е съгласен, но момичето не престава да се интересува от медицината: „… мама си беше медик, тя непрекъснато четеше медицински книги” – споделя Дора Габе.

„Аз мисля, че ако имам нещо хубаво в себе си, имам го от майка си. Мама беше необикновен човек…”

 В добруджанското село Харманлък, Екатерина  лекува хората от региона и бабува на родилките.

Тази Добруджа – „Съюзът на Морето с Равнината”, ще дари с цялата си свобода малката Дора, с волността на душата и полета на мечтите. 

Тук, сред природата, момиченцето преживява щастливо и безметежно детство. Първото й стихотворение – „Пролет”, излиза в сп. „Младина” през 1900 г. Авторката му е само на 12.

Решителна и освободена от всякакви предразсъдъци, Дора дръзва да се появи по къси панталонки с кънки на пързалката във Варна – нещо невиждано и недопустимо за девойка по онова време. Носи брич, язди коне, има собствен кабриолет.

Точно тогава я среща  младият Йордан Йовков, приятел на брат й Израел. Лудо се влюбва в нея, ала така и не й признава чувствата си. Дора Габе става първообраз на неговата Нона от „Чифликът край границата”.

След като завършва варненската гимназия, девойката се записва да учи естествени науки в Софийския университет.

Със стиховете си попада в полезрението на литературните критици, а е едва 17-годишна. Публикува в сп. „Мисъл”, „Демократически преглед”, „Ново общество”.  Сам Яворов не остава равнодушен към нея. Заинтригуван от красотата и интелекта й, той я среща, чете и редактира стиховете й. Решението на Дора Габе да замине в Швейцария, за да учи френска литература, Яворов приема като предателство към самия него. Кореспонденцията помежду им продължава, дори когато тя е в Женева, а после в Гренобъл. Под необявената редакция на Яворов и при съставителството

на Боян Пенев излиза първата й

стихосбирка „Теменуги” (1908). 

Много години по-късно поетесата ще се пита :

„Защо пренебрегнах Яворов? Защо ли не го допуснах до себе си? Времето ли бе такова, много млада ли бях? Или защото през есента се появи Боян?”

Боян Пенев, тогава още доцент в Университета, „интересен мъж и още по-интересен ум” се влюбва в красивата девойка. Не след дълго се женят, за да последва едно 20-годишно съпружество, белязано от голяма любов и голямо страдание. Изтъкнатият учен я въвежда в своя духовен свят на музика, изобразително изкуство, култура, в своята интелектуална среда от писатели, артисти, университетски преподаватели, преводачи… Дарява я с нежност и страст. И не може да я отдели от себе си, дори в печалните години на разделите. Те не престават да си пишат, да споделят и да си помагат, да говорят само добро един за друг.

От 1911 почти до края на живота си поетесата пътува из цяла Европа: Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Англия. Тези пътешествия разширяват кръгозора й, обогатяват душевността й и я срещат с невероятни творци, между които Джон Голсуърти, Жорж Дюамел, Ян Каспрович, Витезслав Незвал, Константин Федин…

В годините след Първата световна война гостува на литературните сбирки в дома на Владимир Василев – редактор на сп. „Златорог”, на чиито страници често се появяват нейни творби.

 По идея на Василев се ражда книгата й „Някога” (1924) – едно завръщане към детството в златна Добруджа.

„Който е роден в Добруджа или е живял под звездите й, е като омагьосан! Където и да идем, цял живот после като болни жерави кръжим над нея. Добруджа – моята родина, моята малка земя-чудо… Обичате ли далечни хоризонти? Отначало само златна пшеница, после само зелена царевица, по-нататък – слънчогледи – всичките обърнати на една страна – към слънцето. А вие вървите, вървите зад хоризонта, към нов хоризонт, а полето не свършва и небето е много високо и до болка синьо. Простор! Защо не съм птица?”

И Дора Габе полита на крилете на поезията. Следват стихотворения и пътеписи, импресии и разкази, спомени за писатели и есеистична проза… Тя е и блестящ преводач от полски, чешки, руски и френски. В продължение на 40 години твори с голяма обич за най-малките.

Един дълъг живот, изтъкан от възторг и страдания, сила и деликатност, болка и любов…

„Столетният живот на Дора Габе! Не е ли той една голяма своеобразна библия, изпълнена с драматизъм, с човешка извисеност, с мъдрост, с доброта. Дано успеем някога да я прочетем!” (В. Пенева)

Мария Маринова, 2022