Ърнест Хемингуей е писателят, оказал най-голямо влияние върху американската литература на XX век. Създава един съвсем нов стил, „откровено американски по своя произход, но лесно съотносим към други култури. Той съчетава няколко американски гледни точки за света и по този начин се превръща в тяхно архетипно въплъщение, като олицетворява Америка през една определена епоха.“

Родната къща на писателя в Оук Парк

 

Роден е на 21 юли 1899 г. в Оук Парк ( едно от предградията на Чикаго ). Родителите му, Грейс и Едмънд, са силно религиозни и налагат моралния кодекс на протестантството в  своя дом. Очакват той да бъде спазван стриктно и строго наказват всяко негово нарушение. Това се отнася с особена сила за Ърнест, най-големия сред шестте деца и безспорен любимец на семейството. Баща му иска той „да бъде олицетворение на добротата, благородството, смелостта и галантността на Мъжа,  да се бои от Бога и да уважава Жената“, а майка му го вижда в мечтите си „непушач, трезвеник, целомъдрен преди брака, верен на съпругата си“, зачитащ волята на родителите и особено нейната.  В такава среда преминава детството му, с много книги и спортни занимания, които го правят изключително силен физически и издържлив. От баща си, великолепен лекар, научава да цени и обича природата. Приключенията и екстремните изживявания, свързани с нея, остават негова страст завинаги, както и четенето.

 

 

С майка си

 Много важен момент в живота на писателя са обърканите и сложни отношения с майката, често преминаващи в  ненавист. Жена със забележителен ум и силна воля, тя е твърде амбициозна. Налага мнението си за всичко и нанася незаличими травми върху психиката на своя син. Една от странностите й било желанието Ърнест да изглежда като момиче. С дълга коса и облечен като сестра си, почти нейна близначка, до 4-годишна възраст, той е принуден да споделя  стаята й и заедно да играят на кукли. Години по-късно ще сподели, че още носи „последствията от тази лудост“. Но това не е всичко. Трябва да прибавим невъзможността му да завърши колеж заради нейната амбиция да го направи музикант, както и подозренията, че е виновна за самоубийството на бащата. 

 „Тя пося в сърцето ми само омраза. Искаше свобода, но само за себе си. Беше завършена егоистична американска кучка. Ако си близо до нея, или ставаш неин роб, или се гръмваш. Баща ми избра второто. А аз избягах далеч.“   

 17-годишен, Хемингуей отхвърля желанието на родителите си да бъде образцов протестант и загърбва техните морални ценности. Настъпва разрив със семейството му и започва неговият самостоятелен живот. 

„Войни, катастрофи, злополуки, приключения, бракове, жени, алкохол, котки, ФБР, сафари, Куба… всичко има в богатия, но объркан живот на големия писател Ърнест Хемингуей. И разбира се, безценното литературно богатство и прочутия телеграфен стил на писане, които ни остави.“

Но преди да стане писател, започва с журналистика – първо училищния вестник, после „Канзас Сити Стар“. За него „работата във вестник не вреди на младия писател и може да му помогне, стига той да се измъкне от нея навреме.“ И той се измъква. Отхвърлен от военна служба заради лошо зрение, отива в един санитарен отряд на италианската граница по време на Първата световна война. Спасителните операции и преживеяванията си описва в „Смърт след пладне“. Тежко ранен и в двата крака, въпреки болката, успява да спаси италианси войници. Награден е със сребърен медал за храброст и изпратен в Милано за незабавна операция. Той е само на 19 години и докато се възстановява в болницата, се влюбва в американска медицинска сестра. Въпреки намерението им да се оженят, връзката бързо приключва. Но пък се появява романът „Сбогом на оръжията“ (1929), вдъхновен от тази любов.

Ърнест и Елизабет, 1922 г.

Излекуван, Хемингуей се завръща като военен герой. Не успява да намери работа, а и сякаш предпочита това положение. Душевните рани от преживяното и най-вече страхът да не загуби краката си, са оставили дълбок отпечатък. Нужно е време да преодолее всичко това. Появява се възможност да работи за един седмичник в Торонто и той се премества. Но не за дълго, през 1920 г. отново е в Чикаго – редактор на месечното списание „Кооперативно богатство“.  Среща Елизабет Ричардсън и този път любовта му носи късмет. Получава всичко, за което е мечтал. Година по-късно, красивата и влюбена жена става негова съпруга. Два месеца след това те заминават за Париж, където писателят е поканен за кореспондент на в. „Торонто Дейли стар”. Във френската столица, наред със задълженията си на кореспондент по отразяване на военните действия в Близкия изток и международните конференции, Хемингуей става нещо като импресарио на американския авангард. По-късно ще опише това време в посмъртно издадената мемоарна книга „Безкраен празник“.  „Ако сте късметлия да живеете в Париж като млад мъж, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Париж е един безкраен празник.“  Попаднал в центъра на парижката интелигенция през 1922 г., мястото, където живеят едни от най-интересните хора в света тогава (Джеймс Джойс, Фицджералд, Езра Паунд, Пабло Пикасо, Жоан Миро и много други), Хемингуей се запознава с писателите на Монпарнас, наречени „изгубено поколение“. Става част от тях и ги поставя в центъра на първата си значима творба „И изгрява слънце“ (1926).

Още докато работи върху романа, бракът му започва да се разпада. Появила се е нова любов – богата американка, която работи за модното списание „Вог“. Разбрала за тази връзка, съпругата му иска развод. И през 1927 г. писателят се развежда и след няколко месеца отново се жени. С Полин Пфайфър заминават на меден месец, а след това в очакване на бебето си, решават да се върнат в Америка. Установяват се във Флорида.  Зимите прекарват там в риболовни екскурзии, а летата в Уайоминг = „най-красивата земя“ на американския Запад, чудеснио място за ловни приключения. През 1928 г. се ражда синът им Патрик, а три години по-късно и Грегъри. През цялото това време пише много – поезия и проза, и чете много. Така компенсира липсата на университетско образование. Стаите му са винаги изпълнени с купчини книги. В Куба събира библиотека от 7 400 тома най-разнообразна литература и много специализирани научни издания. Все повече, обаче, се вълнува от усъвършенстването на собствения си талант и усилено работи върху стила си. И създава поразително творчество с нестихващо  въздействие върху писатели и читатели. Но в началото е много трудно да намери издател. На 25 години публикува в Париж сборника с разкази „В наше време, донесъл му първия успех. Тази „изключително оригинална книга” е последвана от два трагични романа – силно въздействащите „И изгрява слънце” и „Сбогом на оръжията”. Продадени са стотици хиляди копия от тях. Те са четени, препрочитани, изследвани и заимствани изключително много.

Наследил от баща си страстта към природата, писателят прибавя към нея ските, бокса, лова на едър дивеч, приключенията в открито море, и не на последно място – войната. Където и да се озове – на сафари в Африка или на риболов във Флорида, увлечен по бикоборството или военен кореспондент по време на Гражданската война в Испания – писателят, като един истински търсач на силни усещания, присъства страстно и с цялата си душа. Обича живота, изпълнен с опасности и риск. Обича и да пресъздава всичко това чрез мъжествените си герои в своите книги.  Така се появяват „Смърт след пладне” (1932,) „Зелените хълмове на Африка” (1935), „За кого бие камбаната” (1940). Но идват и много тежки години за него – около Втората световна война и след нея. Здравето му се руши, депресиите зачестяват, идва и творческото безсилие – цяло десетилетие. За да се върне към славата през 1952 г. с романа „Старецът и морето”. „Ню Йорк таймс“ го нарича „най-значимият писател след Шекспир“. Макар и твърде късно, получава Нобелова награда (1954). В тези последни от живота на Хемингуей години, неговата голямата любов е Куба. Там прекарва повечето от времето си преди революцията (1959), а остава и след нея, поддържайки Фидел Кастро. Заради приятелството си с него  се чувства непрекъснато преследван от ФБР и страда от параноя. На 61 годин сам слага край на живота си с любимата ловна пушка. Както казва един от героите му: „Светът пречупва всеки… и убива онези, които не искат да бъдат пречупени“. А „Дойче веле” пише: „Със смъртта си писателят разкрива онова, което през целия му живот остава скрито за всички останали – лесно ранимата му душа”.