„ВОЙНИТЕ, ГАРВАНИТЕ, ЦЕПЕЛИНА И ПАНИХИДИТЕ” – РУСЧО СИМЕОНОВ   

Старият бряст и площадът пред Конака в онова време се смятаха за централно място в града. В каквато посока да си тръгнал, все нещо те тегли от тук да минеш.

Един есенен ден на 1912 г. тъкмо се бяхме покачили боси по Стария бряст и бъркахме в хралупите му да си ловим гарджета, видяхме градския барабанчик, че бързо излезе от конака.

Той барабанеше само с едната палка, докато стигна кюшето на църковните дюкяни – до чешмата. Щом спря тук, започна тържествено да бие и с двете палки. Това той правеше, за да набере слушатели.

Като се събра народ, пъхна палките на местата им, извади от куртката си лист хартия и прочете:

… И тъй войната с Турция е обявена. Под знамената се свикват всички мъже на възраст от … до да се явят в казармите … коне, коля, волове и пр. и пр.

Ние, юношите, не знаехме що е това война и мобилизация. Повечето от събралите се слушатели се зарадваха от това съобщение, но някои наведоха глави …

От същия ден гражданите хукнаха по магазините да се запасяват с продукти.

За два-три дена числящите се към Трета балканска дивизия изпълниха казармите на 11-ти пехотен полк – артилерия и кавалерия, каруци, коне, волове изпълниха дворовете на казармите. Най-много коне имаше в 7-ми конен полк – мобилизирани.

Ние, 10-12 годишни момчета, се сметнахме като включени доброволци в мобилизацията.

Даваха ни по два-три коня да ги поим. Разкарвахме се от казармата до Гюр-чешма хем на водопой, хем за сербезлък из града.

Гръбнаците на конете ни охлузваха задниците, но си траехме. Движението из града растеше всеки ден.

От казармите до гарата по улиците спяха войници и чакаха ред за влака.

Претъпкани влакове с войска и върху покривите на вагоните заминаваха към турската граница.

Обози нескончаеми пъплеха по Ямболското шосе. Тук виждахме наши учители станали воловари.

След започване на войната, гражданите наблюдаваха интересни явления над града …

Няколко дена, на малка височина, ята от гарвани хвърчаха без ред в небето. Те идваха от северна посока и се придвижваха на юг, точно към Ямбол, към турската граница.

Това прелитане започваше от заранта и траеше през целия ден.

За чудене беше.

Как тия хвърчащи кръвопийци усетиха кръвта и убитите, как си съобщиха на такива далечни разстояния за плячката?

Да се предположи, че те са излетели от Северна България (ако не по-далеч), прехвърлили са Стара планина – сливенския Балкан, и се озовават някъде около Одрин.

Няколко години след войната, в картините на военния художник (тогава) Стефан Егаров, видяхме зимни картини с много гарвани.

Първите съобщения от бойното поле се печатаха в печатница „Българско знаме’ от брата на Марко Иванов – бай Боню Иванов.

Момчета продаваха тия съобщения за хода на военните действия из улиците, кафенетата, кръчмите и пр.

Някои възрастни казваха, че тая война трябвало да стане по-рано, но не сме имали достатъчно въоръжение.

В това време монетите от бакър (мед) по 1, 2, 5 и 10 стотинки бяха почти всички изтеглени от обръщение и изпратени в Германия за гилзи и пр.

Съобщения за убитите във войната идваха всеки ден. Некролози по вратите на черквите се лепяха все нови и нови. Всеки ден черните забрадки се увеличаваха. Вдовици привечер носеха в църквите варено жито и раздаваха за бог да прости. Да, за господ да прости убития, че той има много грехове, защото е бил на фронта като мъченик…

За деветини, за три месеца, за шест месеца, за година, за три години беше необходимо да се прави помен за убития баща, син и пр. Тия помени богатите правеха в черквата много разкошно. Това се казваше панихида. В центъра (към олтаря) на черквата „Св. Димитър” върху маси, се нареждаха големи чинии с варено жито, наречено коча, златни и сребърни бонбони, които ги купуваха от Панайот Андонов – шекерджия, Палето, пексимети, прусорки.

Започваше панихидата. Даскал Пано, бас-баритон, с голямо внимание изпълняваше службата. Когато запееше „Вечна му памят” вратните му жили страшно се опъваха, до скъсване.

Щом свършеше панихидата, той пръв посягаше и си вземаше от масата каквото пожелае. Слага го в голяма кърпа, вързана за четирите края, и си отиваше вкъщи, където го чакат полугладни хора. Казвам полугладни, защото такива панихиди имаше почти всеки ден.

По-назад, в североизточния ъгъл на черквата, в същото време, на земята биваха наслагани сиромашко жито без захар, но с едно кръстче от пейнир шекер. Поп, през куп за грош, чете нещо. Тук всичко е сиромашко. На големите богати панихиди по житото и в ръката на попа и певеца се втикват големи свещи…

На попа на сиромашките раздавки се даваше евтина тънка свещ и дребни десетачета. Вдовиците тук палеха тънки свещи, втикнати в една тава пълна с пясък – според обичая на земята. Кандилифинът и той се върти най-вече край богатата панихида и щом види някой голтак, го изхвърляше навън… Стотици просяци чакаха вън и щом свършеше службата нахлуваха като хуни в черквата…

Всеки ден имаше вечерна черква. Бедните вдовици носеха черни забрадки от сатен и в черквата заемаха най-тъмните кюшета…

По троновете и край печката, и близко до владишкия трон, седяха добре облечените, по-заможните.

Минават деветини, три месеца, шест месеца, година, три. Черните забрадки се увеличават все повече…

Задушница. Художник: Пенчо Георгиев, 1927 година

Близките на загиналия от по-заможно семейство, до 2-3 месеца носеха само креп на врата. Малко по малко черната рокля и крепът се изоставяха.

Шапкарката Матилда Грюмберг правеше разкошни черни шапки с художествени черни цветя…

Десетки шивачки шиеха разкошни траурни тоалети.

Това започна от самото начало на войната и продължи няколко години след войната…

По време на войната гимназията стана военна болница. В югоизточното здание, в салоните по гимнастика и рисуване, настаниха болни турски пленници. Любопитни бяхме да видим турски войници. Вряхме се навсякъде. Незабелязано сме влезли при болните от холера. Санитари ни изгониха веднага. По-късно цялата гимназия стана военна болница.

Няколко дена след започване на войната в Сливен пристигнаха първите пленници турски офицери. Те бяха настанени в един малък махленски хотел „Сребърна зора“, който се намираше срещу градския часовник – северно. Турските офицери се движеха свободно из града със своите зелени униформи, но без оръжие и пагони. Един от тях беше художник и излагаше често картини във витрината на Хаик Папазян.

В това време децата и юношите играеха из махалите на война. Момчетата от нашата махала „Машатлъка“ имаха дървени пушки, саби, знаме и свити топки в книжка с бертолетова сол и сяра, която трещеше страхотно, ударена между два камъка. Една такава махленска войска от „Сухата чешма“ ни нападна точно до градския часовник. Кръстосахме си дървеното оръжие, гърмяхме с бертолетова сол, дърпахме се, крещяхме и най-после ги победихме. Взехме им хубавото знаме и ги прогонихме. На другия ден идваха батювци да им върнем знамето. Тая среща стана пред очите на турските офицери, а те недоумяваха що за мурабе беше това“!? Между българчета.

В нашата „войска“, махленската, влизаха: Гео Мирчев Топузов, Димитър Чаушов (Коката), Юрдан Долапчиев, Генчо Илиев Стамберов, Николай Дойчев, Никола Райнов и Тодор Райнов, Стефан Генчев, Симеон Христов и други от близките улици. Днес всички са вече покойници.

Когато се прекрати войната с Турция, в Сливен дойдоха много бежанци от Тракия, подгонени от турците. Ходихме да ги посрещнем по Ямболското шосе. Картината беше покъртителна.

След сключване на мира с Турция, последва войната със съюзниците ни… По това време от Руския дворец е бил изпратен офицерът Юрдан Г. Пехливанов, сливенец – при Щаба на Радко Димитриев, да посредничи за разбирателство между съюзниците, но мисията му не е успяла. Връща се Пехливанов в Сливен да се виси със своите близки, прави една снимка тук и си заминава за Русия.

През 1914 г. наново удари барабанът и се обяви нова война – Европейската. Един ден над Сливен се появи един летящ кораб, наречен „Граф Цепелин“ или просто ЦЕПЕЛИНА. Той направи два-три кръга и се отправи за Ямбол. там, недалеч от гарата, му беше хангарът или къщата, в която го прибираха.

Този Цепелин ни подлуди. Пламнахме от желание да го видим по-отблизо. Решихме пеша да отидем в Ямбол, но нямахме на краката си здрави обуща. За влака нямахме пари. Оставаше да пътуваме с влака, но без билети.

За това пътешествие до Ямбол – за снабдяване с обуща, пое ангажимент Коката (Димитър Чаушев), който живееше при чичо си Киро Чаушев, богат търговец. От южния прозорец на втория етаж той пускаше най-различни обуща, но всички бяха големи за нашите детски крака.

Значи, реши се – с влака, без билети… Настанихме се в един открит товарен вагон, пълен с овце. Спирачът явно ни видя, но нищо не ни каза. Едно такова пътуване между овце, не е за препоръчване. Сливен-Зимница-Ямбол, под напрежение и страх да не ни залови кондукторът.

На гара Ямбол се измъкнахме от овцете, скочихме далеч от гарата и се упътихме към хангара на Цепелина, но той беше прибран и един немски войник ни пропъди…

Как се върнахме не мога да си спомня, но добре помня, че зъзнахме една нощ в един стар пътнически вагон, за всяко купе – отделна врата, без коридор.

През времетраенето на Първата световна война градът гладуваше и оголяваше. Създаде се един комитет за стопански грижи и обществена предвидливост, и се въведе купонната система. Хлябът беше от царевица, даваха до с купони по една четвъртинка от 250 грама. Появиха се карбидовите лампи по магазините и сергиите. По домовете си служеха с кандило. Топливо нямаше свободно на пазара… Околните баири вечер изсякоха контрабандисти. Абланово изсякоха дърварите. И облеклото беше с купони. Без купон бяха черните забрадки, които най-много се купуваха и мяркаха из града. Панихидите зачестиха и не спряха три-четири години…

Братя Нанови доставяха за българската армия ботуши, правени от овча кожа, с долница от гьон, който се трие за три дни… Същите Нанови са взели търга за доставка и на солена сланина за войската. Самата жена на Никола Нанов разказваше: „В специални сандъчета слагахме ред едра сол, после един ред сланина, после два реда сол… един ред сланина и пак два реда сол, и работници младежи заковаваха сандъчетата. Дали тия сандъчета са отивали до окопите, не се знае.

Към средата на 1918 г. в града останаха само жени, деца, юноши и старци. Черните забрадки се увеличиха. Хлябът се влоши много. Заможните не чувстваха това. Те се снабдяваха по невидими пътища.

Един ден, в средата на май 1918 година. в квартала „Вълнарова чешма“ на жените им дойде до гуша и решиха да вдигнат бунт. Буля Маламка една сутрин взе една газена тенекия, спря се до чешмата на Тяна Недева Малакова, участничка в бунта, убита на 18 май 1918 г. Убиецът на тая жена е Гошо Нончев, който стреля от южния прозорец на Митрополията. Той имаше достъп в Митрополията, защото баща м беше касиер и счетоводител на владиката Гервасий. Гошо носеше името на Гервасий… Това многоточие не съм го поставил случайно.

За ръководителки на женския бунт се смятаха Съба Басанката, Ангелина Божкова, Юрдан Големанов.

Из книгата на Русчо Симеонов „Течаха бистри вади и се виеха орли“