„Бъди себе си. Светът се възхищава на оригинала.“ – Жан Кокто

Ексцентричен и интересен, Жан Кокто е явление на XX век – почти ренесансова личност с много различни дарби. Писател, който създава много стихове, есета, романи, пиеси и сценарии, текстове за балет и опера, сам актьор, режисьор и художник, скулптор, интересен дизайнер, та дори и боксов мениджър.

Животът му започва като

Жан Морис Йожен Клеман

на 5 юли 1889 г. близо до

Париж  във видно семейство,

 дало известни банкери

и адмирали.

Семейство, в което по стар

френски маниер любовта

към изкуството винаги присъства. 

Неговият баща е адвокат и художник-любител едновременно. Още дете, Жан го загубва и едва дочаква да навърши 15 години, за да напусне родния дом. Учи в лицея в Кондорсе, но така и не получава систематично образование. 19-годишен започва да пише стихове. Поетичният сборник „Лампата на Аладин” (1908) е неговият дебют, който го прави известен в артистичните кръгове на Париж. Запознава се с Марсел Пруст, Андре Жид и Морис Барес. Новаторските си идеи вгражда в  балетите „Синият Господ” и  „Парадът”, създадени по негови текстове, с импресарио самият Сергей Дягилев. Идва Първата световна война и Кокто заминава доброволец. Участва в боевете и помага в полевата болница като шофьор на линейка. По това време се сближава с писатели и художници  като Аполинер, Пикасо, Модиляни и много други, с които по-късно ще си сътрудничи. През 1918 г. издава есето-манифест на авангардистите „Петелът и Арлекин”, оказва силно влияние върху модернизма и сюрреализма. В същата година среща френския поет Раймон Радиге и до ранната му смърт (едва 20-годишен) двамата си сътрудничат интензивно. Жан Юго, Марлене Дитрих, Коко Шанел, Мария Феликс – това е приятелският кръг около него. Наближава Втората световна война, той вече е написал  „Антигона” (1922), „Орфей” (1926), „Човешкият глас” (1930), „Адската машина” (1934), „Едип цар” (1937) – пиеси, които и днес не слизат от световната театрална сцена.

 Открито симпатизира на нацистите-окупатори и дори обвинява Франция в неуважение към Хитлер, у когото вижда известно покровителствено отношение към изкуството. От този период е и приятелството му с Едит Пиаф, за която написва изключително успешната пиеса  „Le Bel Indifférent”.  Тогава започва и дълготрайна връзка с Жан Маре, негово протеже и муза. Най-известните роли на големия френски актьор („Вечното завръщане“, 1943; „Красавицата и звярът”, 1946; „Руи Блас”, 1947; „Орфей”, 1949) са именно във филми на многоликия и плодовит Кокто. 

През август 1963 г. заснема последния си филм

„Послание на Жан Кокто към 2000 година”

(25-минутна късометражка).

Умира от сърдечен удар един ден след смъртта

на своята приятелка Едит Пиаф –

на 11 октомври 1963 г.

Според някои сърцето му не издържало тази болка.

Погребан е в църквата „Сен Блез де Симпъл“ в Мили ла Форе.

На надгробната плоча пише на френски „Оставам с теб”.

 Член е на Френската академия и на Кралската академия на Белгия (1955),

Командор на ордена на Почетния легион, член на Академията „Маларме”,

почетен президент на кинофестивала в Кан,

на Академията за джаз и много национални академии по света.

Августина Савова, 2020