БОРИС ХРИСТОВ или бунтът на „самотния човек“ срещу смазващата духа система

„Кой е Борис Христов ли? Той влезе в обувките на Господ, обу ги, разходи се в литературните дебри и остана там с изумителната си поезия.“

(Божана Апостолова)

Поетът, обичащ загадките, сам е една голяма ЗАГАДКА. Като светещ метеор преминава през българската поезия и оставя ярка, дълбока следа в нея. Както неочаквано и пленяващо изгрява на литературния небосвод, привличащ като магнит със словото си, така неочаквано се оттегля от суетата и говорилнята, запазвайки тишината и спокойствието на духа. Гордо, достойно и аристократично.

Биографичните факти са кратки и ясни: Роден на 14 август 1945 година в пернишкото село Крапец. Завършва българска филология във Великотърновския университет през 1970 г. Работи като учител, журналист и редактор в Студия за игрални филми „Бояна“. След литературен дебют в сборника „Трима млади поети“ (1975), излизат стихосбирките му „Вечерен тромпет“ (1977) и „Честен кръст“ (1982). Предизвикват небивал интерес и веднага го нареждат сред най-талантливите съвременни български поети. Издадени в малък тираж, скоро стават библиографска рядкост, четени и преписвани на ръка, истинско „събитие“ в литературния живот. Следват романа „Бащата на яйцето“ (1987), няколко повести, книги с тристишия и митографии. Борис Христов е съставител на антологии, сценарист на игрални, документални и анимационни филми. Носител е на Голямата литературна награда на СУ „Св. Климент Охридски“ през 2000 г. и други литературни отличия. Отказва да получи присъдения му орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – първа степен през 2010 г., както е отказал години преди това поканата да стане вицепрезидент на Жельо Желев. Оттегля се в родопското селце Лещен със семейството си и повече от четвърт век намира смисъла на живота там. Този избор не е неочакван за поета, прекланящ се пред гения на Толстой. А и вече написал:

„ … довиждане придворно суетене

и гладиаторски борби на поетическата сцена…“

***

„Ала сега, когато в разума е още светло,

Прибирам стълбата, с която стигах до небето,

И бързам да напусна на поезията храма,

Преди да запълзят змии на младото ми рамо.“

Извън фактите остава същественото – онова, което го прави „най-ярката творческа индивидуалност“ на своето поетическо поколение. И същевременно автор на „първокласна проза“, изтъкана от „гъста метафоричност и лична митология.“  Онова, което кара Светлозар Игов да види в поезията му „чувствителността и нравствеността на цяло едно поколение“, а Радой Ралин да възкликне, че Борис Христов влиза в българската литература „готов и достоен“.  Онова, което е написал, допускайки ни в храма на Душата си. От стряскащия „вечерен зов на тромпета“, през катарзиса и просветлението в „Честен кръст“, та до „Бащата на яйцето“ („поема, приела неочаквано жанровата форма на роман“) или повестите „Сляпото куче“ и „Долината на обувките“ – „продължение и оттласкване от лириката“. И пресечната точка на всичките му книги – „Смъртни петна“, побрало „цялото богатство на Борис-Христовия свят“. След това поетът става все по-лаконичен със своите тристишни миниатюри – „метафоричен концентрат, получен чрез дестилиране на собствените преживени форми“. Затова пък включва и езика на изобразителното изкуство чрез рисунките на Яна Левиева и Анри Кулев. И апотеозът на овладяното „говорещо мълчание“ – неговите антологии на българската поезия и проза, в които поетът отстъпва на „…мъртвите писатели да говорят вместо него.“

За цяло едно поколение, поезията на Борис Христов става „органична част от живота“. „…Наша хоругва, нещо средно между знаме и икона“, както си спомня през 1996 г. проф. Иван Станков – писател, преводач и литературен историк. И още:

„Бяхме се срещнали с нея съдбовно – във възраст, когато човек прави всичко завинаги. Сродени тогава за нейната сладка неяснота, после за нейните идеи и сега, двадесет години по-късно, за нейната дълбочина, ние намерихме свои лични координати, очертахме граничната бразда на своето поколение. Всяко поколение има своя автор и го намира винаги на младини. Нашият автор беше Борис Христов. Той ни направи свободни много преди всякакви важни дати. Чрез неговата поезия станахме зрящи, чрез нея формирахме литературните си вкусове, тя стана наша мяра.“

Чужд на суетата, далеч от политическата власт и неприемащ държавни награди, дори „Орфеевият венец“ (престижната награда на празниците „Пловдив чете“-2019), получава с присъщата си скромност и деликатност:

“Отдавна не съм този човек, написал книгите, които днес отличавате. Това е причината да се явявам пред вас като негов посредник.”

                                ЧОВЕК ОТ ДРУГО ВРЕМЕ И ДРУГО ИЗМЕРЕНИЕ !

Августина Савова, 2022