
Атанас Далчев през погледа на Георги Марков
- 11.06.2019
- 0
Из „Литературни есета на Георги Марков“
(„В памет на Атанас Далчев“)
„Той беше роден поет, чиято поезия беше вярна връзка между него и действителността. В 20-те и 30-те години, когато българската поезия плуваше по небето на символизма, Атанас Далчев беше поетът, който задържа музата си близо до земята, до реалността на живота и хората. Вместо красивите, дълги въздишки на изтезавани от себе си души, той ни предложи проникновено взиране в истината на живота. Вместо разкрасени, натруфени фрази, пълни с чувства за чувствата, Далчев ни поднесе мъдрост и чувствителност. Критиците, които изглежда, че съществуват единствено за да наричат нещата това, което не са, обявиха поезията му за „предметна поезия”, без да видят, че нейната предметност беше всъщност нейната вярност към живота…”
„Атанас Далчев беше естествен родственик на всички големи български поети. Над всички той обожаваше Ботев – заради силата и верността на чувството, той бе намерил в поезията на Яворов „съмнението и мисълта, която непрестанно дълбае и не може да успокои върху нищо”. Той се възхищаваше от езиковото богатство на Вазов и не можеше да си представи българския език без него. Той се прекланяше пред философската монолитност на Пенчо Славейков и смяташе, че в пейзажната лирика и баладите Кирил Христов нямаше равен на себе си…”
„Верен на традициите на голямата българска литература, Атанас Далчев прекара целия си живот в тясна и най-плодотворна връзка със съкровищницата на световната поезия и литература. Той беше един от най-добрите преводачи, които България някога е имала. Отворете стария превод на Монтен, издание на библиотека „Безсмъртни мисли”, и вие ще почувствате българския еквивалент на френската реч. Пренебрегвайки идеологически норми и конюнктурни изисквания, Атанас Далчев отстояваше любовта си към автори и произведения, като с това допринасяше много за духовното образование на българските читатели. Чудни са преводите му на Шарл Бодлер, на Фридрих Хьолдерлин, на Марина Цветаева и др.”
„Нито за момент той не позволи на лепкавия фалш на епохата да проникне в свещеното му лоно. Нито за миг той не се ангажира с идеологическа търговия, с евтини делнични успехи. Той не написа нищо, с което да се възхити, преклони или подмаже на една власт, която беше враг на цялото му артистично кредо. Тъкмо затова стиховете му след войната бяха твърде редки, като че той се затвори в себе си и в своя непосредствен верен кръг. „Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише!” – отбеляза Далчев в своите фрагменти… Отношението му към новата действителност роди малко стихове, но много „фрагменти”. Тъкмо в тези „Фрагменти” Далчев отрази съвременността по силен и необикновен начин. От тях вие можете да научите за днешна България повече от дузини дебели романи, събрани заедно. Защото това са чувствителни наблюдения на мислещ човек, който дири истината… Светът около Далчев е това, което е. Красотата е заложена вътре, в самите неща и техните отношения. Необходими са очи, за да се види. Далчевото общуване със света е диалог, в който чувството на поета не деформира нищо, мисълта му не преиначава, философията му не загрозява – сякаш поет и свят се знаят много добре… Днес мога да кажа, че прелиствайки отново и отново тези „Фрагменти”, тази странна форма на поезия в проза, виждам, че главното в тях е истината. А нали истината е красота! (Мото на цялото негово творчество е класическия стих на Кийтс: „Красотата е истина, истината – красота.”)
„Далчев е един от творческите скъперници в днешната българска литература. Той публикува рядко, сякаш изпитва дълбоко нежелание да се раздели с онова, което е създал. Може би от страх, че предлагайки го на другите, то някак ще се отчужди от самия него.“
„Всеки разбира, че Атанас Далчев нямаше нищо общо с онези, които го отрекоха, а след това, кокетирайки с естествения му авторитет и популярност, му дадоха титли и ордени, които той никога не бе искал. Човек изпитва твърде странно чувство, като чете официалния некролог в „Работническо дело”, подписан от хора, които никога не са ценили, разбирали и дори чели Далчев. Още по-странно е, че в този некролог на Далчев са приписани черти, които той никога не е притежавал. За него и за тях България е две напълно различни страни, с различен език, различни нрави, различно население и дори различна природа. И ако искате да се убедите в това, прочетете чудесното стихотворение на Далчев, което той написа през 1965 година и което се казва „Към родината”:
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам, не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.
И българин съм не заради твоя слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.
Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща.
Страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.