Алесандро Мандзони – ярък представител на италианския романтизъм

Франческо Флора описва представата си за италианския романтизъм в кратката глава „Италианският романтизъм и Ринашименто“ в т.4 от своята литературна история така: „Но в Италия романтизмът беше преди всичко бунт срещу академизма, аркадизма, петраркизма, срещу митологията, произволните правила и в края на краищата срещу безплодното Просвещение, пожертвало историята и поезията заради простодушния култ към разума, макар в родината на Вико винаги да се е съхранявал поради някаква великолепна съпротива творческият и хуманен смисъл на историята и изкуството. Оттам и този дух на полемика у нашите теоретици на романтизма, едно преобладаване, доловено по някакъв начин от Алесандро Мандзони“.

Алесандро Мандзони е роден на 7 март 1785 г. в Милано, в аристократично семейство. Повлиян от просветителските идеи, той се отказва от графската титла. Учи в различни колежи и през 1801 г., разочарован от тях, създава стихотворението „Тържество на свободата“, пропито от идеите на Просвещението. В този период пише и оди, сонети и др. Пребивава известно време във Венеция. През 1805 г. се премества да живее при майка си Джулия в Париж. Там се запознава с литератора Клод Фориел. /По-късно от Италия той непрекъснато поддържа връзка с Фориел и чрез него запознава французите с италианската естетическа мисъл./ През 1807 г. Мандзони се завръща в Милано. По това време издава стихотворението „Урания“, в което основна тема е цивилизацията и просвещението на хората като дело на музите и грациите. Запознава се с Енрикета Блондел, дъщеря на банкер, оженва се за нея и заедно се завръщат в Париж. Година по-късно младото семейство се установява за постоянно в Милано. Под въздействието на религиозни чувства, Мандзони създава прочутите си „Свещени химни“. След новината за смъртта на Наполеон написва на един дъх одата „Пети май“, в която възторжено описва пътя, извървян от известния пълководец. Малко по-късно се появяват трагедиите му „Граф Карманьола“ и „Аделки“. /Първата му критическа работа, предговорът към трагедията „Граф Карманьола“, е посветена на приятеля му Клод Фориел. Французинът превежда двете творби на френски език./

През следващите 20 години Мандзони упорито работи върху художествената творба, която ще му осигури едно от най-високите места в историята на италианската и световната литература – романа „Годениците“. И до днес романът се смята за едно от най-добрите произведения в италианската литература. Действието се развива в Милано по време на чумната епидамия през 17 в. Творбата се отличава с ярките си образи, убедителната защита на човешката добродетел и триумфа на доброто над злото.

В този период писателят преживява редица лични нещастия – умират съпругата му, повечето от децата му, най-добрите му приятели – поетът Томазо Гроси и философът Антонио Розмини, настъпват и политически превратности в страната. След „Годениците“ изпод перото на Мандзони излизат само трудове, свързани с история, критика, италиански език и философия. През 1859 г. е назначен за председател на Ломбардския институт. През 1860 г. е избран за сенатор. По-късно става председател на комисията за уеднаквяване на езика, избран е за почетен гражданин на Рим и др. Умира на 22 май 1873 г. Композиторът Джузепе Верди е толкова впечатлен от творчеството на Мандзони, че през 1874 г. му посвещава своя „Реквием“.

„С творчеството си, и най-вече с романа си, Мандзони може да се смята за първия творец в италианската литература, който така ясно и определено застава на страната на бедните, на онеправданите, против насилниците и експлоататорите, пише Иван Петканов. Той пръв в Италия ще разкрие с цялата си душа живота в низините. Не вече класическите теми от Възраждането или от древността с техните знатни герои, а разкриване на околната действителност.“

Снимка: https://www.scienzainrete.it/