„АКО НЕ ВИ ВЪРВИ, ЗНАЧИ НЕЩО ВИ ЛИПСВА: УЗНАЙТЕ КАКВО Е ТО.“ – ШАРЛ БОДЛЕР

„Символизмът му дължи основни идеи на своята естетика: Верлен, Рембо, Маларме го считат за свой пръв и най-важен учител – „първият ясновидец, цар на поетите, истински бог.„

(Д. Аврамов) 

Бодлер идва на този свят като щастливо и обичано дете, плод от втория брак на 60-годишния му баща Франсоа с 26-годишната майка Каролин Дюфе. Ражда се в Париж на 9 април 1821 г. Когато е едва на шест, баща му умира. Момчето се привързва болезнено към едничката си обич и закрила на този свят – своята майка. И щом година по-късно тя се омъжва повторно, малкият Шарл се чувства предаден и отхвърлен, лишен от любов и нежност. Тази болка оставя неизлечима следа в живота и психиката на бъдещия поет.

Усещането за самота се загнездва в душата му, макар суровият офицер Жак Опик – неговият пастрок, да проявява бащинска загриженост и благосклонност към доведения си син. Интелигентен и светски възпитан, вторият съпруг прави добра кариера на генерал, дипломатически посланик и сенатор.

Опик напътства момчето и му помага, поощрява успехите му в училище, прави му подаръци, осигурява му уроци по танци, езда, плуване, кънки, пътува с него, за да му покаже най-красивите кътчета на Франция… Въпреки всичко, малкият Шарл преживява своята вътрешна драма, която го потиска през целия живот. Той никога не прощава на майка си „измяната“: „Когато една майка има син като мен, тя не се жени повторно“ – ще й натяква по-късно Бодлер с горделивото чувство за своята изключителност. Ще обича и мрази жените едновременно и ще свързва всяко зло с тяхното съществуване.

Родителите мечтаят да подготвят младежа за висша държавна служба, ала срещат неговия категоричен отказ. Шарл е решил да се посвети на литературата. А и природата щедро го е дарила с поетически заложби.

Завършва колеж и почувствал  се свободен,  се хвърля жадно в морето на насладата и порока. Безразборни са връзките му със съмнителни момичета. Много скоро, едва навършил 18, е поразен от сифилис – болестта на века. Бохемският живот струва пари, които безработният Бодлер не притежава. Лекомислено сключва заеми, които не ще може да погаси. Родителите са съкрушени. Загрижени и дълбоко разтревожени, те решават да отдалечат Шарл от гибелните му съблазни в Париж, като го изпратят на далечно пътуване по море до Индия. 

Младежът  приема това като тежко и несправедливо наказание -девет месеца самота сред напълно чужди хора. Но поетическото му въображение е обогатено от нови картини, усещания и преживявания. Прекарва цялото време на кораба в четене, съзерцание и размишления. При завръщането, в куфара му има няколко стихотворения, между които и знаменитият „Албатрос“: 

Понякога из път, щом скука ги обземе,

огромни албатроси моряците ловят —

безгрижни спътници, които дълго време

над бездните горчиви след кораба летят.

На пода повален между въжа дебели,

той — кралят на лазура! — мълчи, скован и плах,

но става и криле огромни, снежнобели

като весла плачевно повлича покрай тях.

О, пътника крилат с походка тъй неловка!

Прекрасен в своя полет, как жалък е и вял!

Един му пуска дим в разтворената човка,

а друг след него куца, моряците разсмял.

Поетът е събрат на принца на ятата,

сред бурите се носи, стрела не го лови,

но долу, заточен сред гмежа на тълпата,

крилата исполински му пречат да върви.

(Прев. Кирил Кадийски)

Когато навършва пълнолетие, получава солидно парично наследство от починалия си баща и решава да заживее без контрол и надзор, по свои собствени правила. Подвластен на скитническия си дух се мести  от квартира на квартира.  Пилее с широки пръсти „немъчените“ пари. Облича се красиво, носи се елегантно, с цел „да се открои от другите“ и да изтъкне „артистичното превъзходство на духа си“. Един съвършен денди! За около две години младият бонвиван прахосва почти половината наследство от близо 100000 франка. Налага се да бъде поставен под попечителство и да получава определена месечна издръжка. Това го кара да се чувства отчаян и унизен. Дори прави опит за самоубийство.

Спасение намира в литературата – пише и чете стиховете в бохемските си компании, а скоро името му става известно и в артистичните среди на Париж. Начева като художествен критик с анализи за Салона на изкуството през 1845 г. В есетата си се възхищава от Дьолакроа, когото счита за част от старото класическо време и очаква появата на нов, най-голям художник на модерната епоха . Привлечен неустоимо от творбите на Едгар Алън По,  Бодлер  се заема да ги превежда на френски език. Създава и своите „Малки стихотворения в проза“, където се доказва и като забележителен прозаик. Три есета посвещава на дрогата, с която сам се е сблъсквал отблизо: „Поема за хашиша“, „Опиоман“ и „Виното и хашишът като средства за разширение на личността“. 

 Работи усилено и над поетичния сборник „Цветя на злото“, с който ще остане завинаги в съкровищницата на световната литература. След 15-годишен упорит труд, стихосбирката се появява на бял свят през 1857 г., предизвиквайки скандал. Авторът, издателят и печатарят са съдени за оскърбление на обществения морал. Стиховете са обявени за непристойни и неблагоприлични. 

В сложните му взаимоотношения с жените, три дами играят ключова роля в живота на Бодлер. Фатална се оказва за поета връзката му с мулатката Жана Дювал, „Черната Венера“, както я наричат приятелите му. Тъмната прелъстителка го привлича със своята „неотразима“ сексуалност, но в духовно отношение тя е твърде далеч от изкуството, поезията и красотата. В „Цветя на злото“ поетът я определя като „жесток и неумолим звяр“, „царица на греховете“, „порочна жена“, „безчувствено чудовище“… Всички слабости и пороци на тази жена той

пренася несправедливо върху целия женски род. Но въпреки всичко, привързаността му към мулатката продължава цели 19 години.  

Аполони Сабатие – умната, чувствителна и свободолюбива дама, известна куртизанка и съдържателка на светски салон в Париж, се превръща в муза на поета.

С актрисата Мари Дюбран  има кратка, но пълноценна духовна и физическа връзка.

Напредващата болест, постоянните парични несгоди, наркотиците и алкохолът повеждат с бързи стъпки Бодлер към неговия край. Смъртта, която е възпял в не един свой стих, го взема в спасителните си обятия на 31 август 1867 г.

Мария Маринова, 2021