„Ако на тоя свят са вземали от тебе – значи си богат“ – Станка Пенчева

1929 ГОДИНА

„През тази година са раздадени първите „Оскари“, Салвадор Дали е нарисувал една от особено загадъчните си картини – „Енигмата на пустинята“ … През двайсет и девета започва в Америка Голямата депресия. Тя обхваща и Стария свят, стига и до нашата страна … Но най-голямото събитие през тази година е едно епохално научно откритие: американският астроном Едуин Хъбъл открива, че Вселената не е статична, а се разширява … за мен това е и един символ – не е ли познанието, житейският опит на човека една такава разширяваща се вселена?…“

„Родена съм на 9 юли 1929 г. в Сливен, в стария квартал Клуцохор. Родната ми къща вече не съществува. Баща ми, който имаше стопанство в селo Воденичане, Ямболско, по това време е бил на село – започвали жетвата. След няколко дни довтасал и съседките отдалеч му викнали: „Михалчо, имаш жетварка!“ Май че ми се зарадвали – момиче след две момчета!“

КОРЕНИТЕ 

„Майчиният [род] е от Сливен, а бащиният – от с. Катунище, Котленско. За майчиния си род знам по-малко, но той е кръвната ми връзка с този град: там съм се родила, там бяха повечето ми роднини … Там завърших гимназия, там видях първото си отпечатано стихотворение, много неща ми се случиха за първи път. И най-важното за мен – това е самият град, природата около него. На пръв поглед в стиховете ми Сливен не присъства много – това са може би … не повече от 4-5 стихотворения, посветени на града. Но мисля, че индиректно, в моите преживявания, в характера ми – той присъства. Осезателно. Особено природата му.“ 

БАЛКАНЪТ 

„Живях в подножието на една каменна планина,

Която от сутрин до вечер менеше цвета си.

Тя ме научи да се променям, оставайки си аз.“
 

„И досега, като пътувам по линията София-Бургас, на едно определено място, щом се появи силуетът на Стара планина, тази нейна част, която ние в Сливен наричаме Сините камъни… на каквато и възраст да съм, стотици пъти да съм минавала по този път, като видя това очертание – жегва ме много особено чувство, почти ми премалява… Чувство на близост и на тъга. Защото животът ни разделя, изскубва ни от местата, където сме поникнали.“ 

РОДИТЕЛИТЕ

„…на тях е посветена цялата ми книга „Дървото на живота“. Писах я с много различни чувства; с чувство за вина, че не съм разбирала, дори съм наранявала родителите си; с дълбока жал заради преживяната от тях трагедия; с преклонение пред тяхната изключителна почтеност и достойнство… Това беше едно поколение на честта, на доброто име. Не че всички хора тогава са били такива, но това е било нормата… Съвсем други отношения и нрави, които вече са невъзможни, една потънала Атлантида, която не би могла да изплува отново…“ 

БРАТЯ 

„Хубаво ми беше сред моите двама по-големи братя, толкова неща научавах от тях, чувствах се някак защитена. По-късно се опитвах да чета техните книги. По това време бяха на мода Вайнингер, Шопенхауер, Ницше…И те, като оставят книгата, аз я грабна. Много се гордеех, когато успявах да разбера нещо. Впечатляваха ме и разговорите, които те водеха с връстниците си… Интересни ми бяха и заниманията на по-малкия ми брат, Георги, който от малък рисуваше.“

ДЕТСТВО

 „… цялото семейство: баба и дядо, четирима сина и четири снахи, всяко семейство – с три и повече деца… Софрата никога не се раздигала… Из къщи се разхождали кучета, кокошки…И се дерял грамофонът, от онези, с куче на фунията и надпис: „Гласът на неговия господар“… Голяма част от моя живот, от моите най-ярки впечатления са свързани с това място. Къщата е близо до село Воденичане, тогава се наричало Дерменкьой, имало там воденица. Равнина като тепсия, между Източна Стара планина и възвишенията Бакаджик… На това място, в дядовата къща, съм живяла преди да тръгна на училище, след това – всички ваканции, всеки свободен от училище ден. Мисля, че след Сливен това е мястото, което най-силно се е отпечатало не само в паметта, но и в индивидуалността ми.“

КНИГИТЕ

„Моята страст към книгите беше ужасна. Говорим за зависимост от дрогата, от алкохола. Аз имах зависимост от книгата… Най-напред – едно всеядство: да чета, да чета, да чета… От романчетата, приложение на женски списания, до „Парижката Света Богородица“ и „Жерминал“. Каквото и да било. У една моя съученичка и приятелка имаше голям стар шкаф, натъпкан с книги. Отварях шкафа с нещо като лакомия, сядах на пода и почвах да изваждам книгите, като ги прелиствах и се зачитах тук-там. И седях така с часове на пода… На главната улица в Сливен имаше 3-4 книжарници, но аз ходех най-често в една от тях – наричаше се „Модерно изкуство“. Неин собственик беше Стефан, бащата на Радой Ралин… Той беше с тъмна брада, малко мрачноват на пръв поглед, неособено разговорлив. Но очевидно му беше приятно да ходя там, защото се ползвах с „привилегии“: разрешаваше ми се да минавам зад щанда и да ровя из лавиците… И от затвор, струва ми се, не бих се плашила, ако има в него неограничено количество книги.“ 

ПИСАНЕТО 

„Първите ми драсканици са от 5-годишната ми възраст. След това много съм писала от единайсетата си година нататък. Между едното и другото имаше една дълга пауза. Вече съм била тръгнала на училище… за пръв път съм имала приятелки, играла съм с други деца… И вече в юношеството изворчето бликва отново, може би тласкано от пияните сокове на съзряваянето. Но всичко е наивно, несръчно, книжно. От това време – 1940-1944 г. – имам запазени доста стихове: вече преписани на машина, дори с илюстрации от брат ми Георги.“ 

РАДОЙ РАЛИН

„… беше първият (и може би единствен) човек, който ми е посочил конкретни неща за писането на поезия… Докато беше в Сливен, ми подбираше и даваше за четене стойностни книги, за обща литературна култура, не толкова поезия. Пак с Радой е свързано първото гостуване на „живи“ писатели в Сливен – той ги беше уговорил да дойдат.“

През 1947 г. в „Литературен фронт“, където работи Радой Ралин, се появяват две нейни стихотворения:

 „ В тях вече има, малко или много, поезия. И това е дало на Радой кураж да ги „пробута“ във вестника… Това е първата ми сериозна публикация, благодарение на неговия приятелски жест. И  цели десетилетия той вземаше присърце това, което пишех… Нямаше втори като него по доброжелателство към младите! Откриването на млади таланти му беше истинска страст…“ 

СЛИВЕН към средата на XX век

„…по това време той броеше 28-30 000 жители – съществуваше много разнообразен културен живот. Издаваха се книги, вестници, имаше дори детски вестник – „Изгрев“. Негов редактор беше Стефан Султанов, бащата на бъдещия литературен критик Симеон Султанов… Градът имаше своите художници, графици, резбари, някои от тях много интересни, самобитни. И особено развит музикален живот: хорове, оркестри… За това допринасяше най-много една личност – Михаил Тодоров, както го наричаха всички – бай Мишо. Завършил в Швейцария цигулка и композиция, обещаващ млад музикант, той се връща в Сливен…Беше гимназиален учител, но нямаше културно събитие в града, в което бай Мишо да не вземе участие. Да не говорим за многобройните му ученици, мнозина от които станали по-късно известни музиканти. Написал е и много пиеси за пиано, песни, оперети…имаше и съществен дял и в създаването на самодейната опера в града.“

*   *   *

„Приключи един период от живота ми – детство и юношество. Настъпи време за загуби  – и на придобивки. Все по-малко дни прекарвах в Сливен, скоро изгубих и моето Воденичане. После – баща си, много роднини. След като почина и майка ми, почти престанах да ходя в Сливен – много мъчно ми ставаше. В къщата ни – чужди хора, по  улиците не срещах нито един познат човек…“

СТУДЕНТСКИ ГОДИНИ 

„Завърших гимназия през 1947 г. и същата есен дойдох в София. За мен това беше паметно събитие – за пръв път се откъсвах от семейството си, от майчиния контрол. Беше един акт на освобождение!“

„И ето ме в София, две години след края на войната и три – след големите бомбардировки. Пристигнах на главата с плитки… с едни туристически обувки на баща ми, възголеми… със зимно палто, ушито от домашен шаяк… След години Андрей Германов озаглави една своя книга „Шаячни момичета“…

СОФИЯ СЛЕД ВОЙНАТА

„Заварих един разрушен град. Около Университета, из целия център зееха дупките на разрушените сгради, другаде се издигаха само фасади, изтърбушени отвътре или срязани като с нож кооперации – виждаха се няколко етажа отворени стаи, висящи във въздуха, вече недостъпни, някъде с останки от мебели и завеси, другаде – обгорели до черно. Това мъртвило вече обрастваше с буренак и подивели дръвчета… София се съвземаше като болник след оздравяване.“

ПЪРВИ ЛИТЕРАТУРНИ ЧЕТЕНИЯ

„Четенията ставаха в една голяма аудитория…Това ми бяха първите излизания пред публика, при това много емоционална и непрощаваща! И това беше първият ми опит да се освободя от тази възрастова и провинциална стеснителност… Идваха да ме поканят за литературни четения в провинцията – Стара Загора, Чирпан и с. Гранитово… Почти всички били против това да се включва в групата момиче, навярно глезла, а пътуването е тежко, през студена зима…Аз малко се смутих, но и наострих уши: това е приключение, нещо до днес непреживяно! И се съгласих.“ 

КЛИМЕНТ ЦАЧЕВ

„За това четене в Гранитово трябва да разкажа и нещо от много личен характер… Бях единственото същество от женски пол в групата. Та вечерта след четенето в читалището имаше танцова забава, вечеринка… Танцувах с местни момчета, в това време Климент свиреше на акордеон, после ме покани и той. Беше висок, слаб, с големи тъмни очи и много красиви ръце с дълги пръсти. Забелязах всичко. И той ми казва: „Хайде да станем приятели!“… Аз изтръпнах. Но му отговарям със страхотен апломб, както се казва – като била и пребила: „Не вярвам в приятелството между мъж и жена!“ Той млъкна. Но като се върнахме в София, започнахме да се виждаме и… историята завърши с брак…“

ПРИЯТЕЛСТВАТА

„Не знам дали приятелствата от младини са най-истинските, но са най-трайните, защото са минали през изпитанието на годините. И толкова неща сте преживели заедно, че можете да си ги припомняте с часове. Остава и едно непокътнато доверие.  Никой от моите приятели от младини не ме е разочаровал, не сме се карали, не сме се предавали. Някои от тях са ми помагали много в трудни житейски моменти.“

ПОЕЗИЯТА 

„Нито за миг не си бях помисляла, че писането на стихове ще заеме такова място в живота ми, че ще бъде най-важното нещо в него. И да си призная, никак не обичам думата поетеса – по ми харесва поетка, както казваше Багряна. Поетеса ми звучи така префърцунено, че аз никога – нито писмено, нито устно – не съм се нарекла така.“

ПЪРВА КНИГА

„Тя излезе през 1952 г., малко след раждането на дъщеря ми, в издателство „Народна младеж“. Тоест – пет години след първата публикация на мои стихове. Не е малко време, но книжката, въпреки заглавието си – „Пълнолетие“, е доста малолетна, незряла, носи всички белези на тогавашното писане, плюс собственото ми неумение. Доста се старах да е идейна.“

ИЗВЪН ПОЕЗИЯТА

„…работата в Радиото дължа изключително на Давид Овадия, който навярно ме е представил в добра светлина. Работих пет години в литературния отдел. По едно време започнах да усещам, че Радиото е опасно за пишещи, особено за начеващия… И след пет години побягнах… Преминах на задочно обучение и завърших една-две години след випуска си. Защото, междувременно, през 1951 година, се пооженихме с Климент, на другата година се роди дъщеря ни Радина. Животът ми беше доста натоварен: изпити, домакинство, бебе, работа…И когато ми оставаше време – пишех. Климент често беше без работа, той пишеше много по това време, финансово се разчиташе главно на моята заплата. Живеехме в една-единствена стая, северна… Под наем. С една ужасна хазайка в добавка. В тази единствена стая се готвеше, переше, къпехме бебето, сушаха се пелени, тракаше пишеща машина… Всичко.“

БЯГСТВАТА

„Докато ходех на работа, някъде от 1960-а до 1986-а година, веднъж или два пъти в годината си вземах творческа отпуска. Отивах най-често в Творческия дом в Хисаря… създавах си едно специално настроение. Предварително се радвах на тия свои „отлъчвания“, чаках ги с нетърпение, с истински копнеж. Приготвях си любовно хартията, меки моливи (по-късно химикалки), тефтера, почиствах си пишещата машина… Зарязвах всичко: работата в редакцията, семейни грижи, обществени задължения, абе всичко! Тотално бягство!“

„Обичах да съм в една и съща стая – на тавана, с полегат покрив, далеч от всякакъв шум и глас. Като в пещера. Подреждах си нещата и вече имах чувството, че не съм си ходила оттук. Не ми бяха нужни ни време, ни усилия, за да се адаптирам към обстановката… на душата ми ставаше леко и спокойно… Ставане рано, душ. Закуска. Като се върна в стаята си – едно хубаво кафе, до мен – чиния с ябълки. Сядам – в леглото или в креслото, тефтерът – на коленете ми…До обед едно стихотворение може да е готово, разбира се – още нешлифовано. Следобед – два часа сън или четене – и пак работа. Като свърша – хуквам по баирите край Хисаря, по течението на рекичката, из овощните градини и боровите горички. Често ходех в книжарницата, ровех се из книгите до насита… А докато скитах, хрумваха ми разни неща – ходенето помага на мисленето… Да, и обичах в стаята ми да има полски цветя, клонки, сухи листа, ако друго няма. Много ми беше хубаво в моята стаичка-бърлога! Нали съм Рак! Струва ми се, че това са били едни от най-щастливите ми дни. Там съм написала почти всичките си книги.“

ПРОЗА

„Да сме наясно: истинска проза – разказ, повест, роман – аз не мога да напиша. По едно време пишех едни малки прози, наричах ги прозаични миниатюри, още бяха нещо ново като форма. Включила съм ги в две от стихосбирките си, някак си се преливат със стиховете. В по-скоро време такива миниатюри сложих и в „Дървото на живота‘. Те са като камъчета в мозайка – дребни-дребни, но събрани на едно място – правят пъстра картина… За моите [пътеписи] май не си заслужава да се говори – те бяха по-близо до журналистиката, макар че не бих ги нарекла „вестникарски“. Голяма част от тях дължа на работата си в „Отечество“ – тя ми даде възможност и за пътувания в чужбина.“

ПРЕВОДИ

“Превеждането не ми е било любимо занимание. Затова и не съм превеждала много – по една книга на Белла Ахмадулина и Людмила Татяничева, отделни стихотворения и цикли на Ана Ахматова, Медея Кахидзе, Амрита Притам, Роберт Рождественски, Владимир Соколов, Рима Казакова, доста румънски поети, заедно с Климент Цачев… Повечето пъти тези преводи са ми били възложени, по-рядко – по мой избор. Тогава навярно ме е привличало… преборването с чуждата индивидуалност и чуждата поетика, без, разбира се, да ги подчинявам на собствената си индивидуалност.. Тоест привличало ме е предизвикателството на творческата задача… За мен те са си останали повече в областта на „занаята“.

СЛИВНАЛИИ

„…един „масов“ случай с моите сливналии. Няколко десетилетия името ми не беше сред получилите сливенската награда „Добри Чинтулов“. Мен да питаш, и с награда, и без награда – все тая. Наградата няма да те направи по-талантлив. Но накрая май се засегнах, един „доброжелател‘ ми беше подсказал причината за това игнориране – моят пусти произход.. Не знаех, че и доста хора в града са възприели това като несправедливост, като обида. Отивам аз на литературните празници „Сливенски огньове“, бях поканена и за лична творческа вечер. В града се говореше, че този път вече ще ми връчат наградата. Но не би. Както обикновено, имаше много хора, и майка ми седеше на първия ред. Създаде се хубава атмосфера, обратната вълна, откъм залата, беше не топла, ами гореща. После, натоварена с цветя, тръгнах си с мама към къщи. Тръгнаха с нас и мои  съученички и съседи. По едно време усетих с гърба си нещо необичайно, обърнах се. И изтръпнах: всички, присъствали на срещата, вървяха чинно след нас, улицата бе пълна с хора от тротоар до тротоар… Нямаше протестни митинги и речи, само това мълчаливо приятелско шествие, напук на официалните решения… Макар и толкова късно, искам да кажа едно благодаря на всички!“

 ЗАВРЪЩАНЕ В ЗЕМЯТА НА ДЕТСТВОТО (село Воденичане)

 „Аз наричам това завръщане и „моето последно житейско приключение“. Описала съм доста подробно тези събития в книгата си „Дървото на живота“… Накратко след повече от четирийсет години се върнах в моята „къщика на дните златни“. Шокът беше ужасен: пълна разруха, мръсотия, коприва човешки бой – влизаше през прозорците в стаите… Май само пейзажът беше останал същият. Хвърлих нечовешки труд – да разчистя, да ремонтирам, доколкото имах сили и средства… Хората от селото следяха с любопитство какво правя, жените се чудеха как не ме е страх сама в тази запустяла къща. Успокоиха се, като видяха как чистя, копая, засадих си зеленчукова градина, стоях с тях на опашка за хляб. И след четири десетилетия в селото пазеха добър спомен за баща ми, разказваха ми почти легенди за него. И досега имам там верни приятелки, те много ми помагаха… но най-вече ме подкрепяха с душевната си щедрост. Ходех на село почти всяка година, от пролетта до есента. Хубаво ми беше там, особено като работех навън в градината или разчиствах подивелите дървета. Обикалях познатите места, всяко кътче на къщата и на двора нещо ми говореше, обкръжаваха ме спомени. След като се изморях от работата навън, сядах да пиша… Сетивата ми възвърнаха свежестта си, че отново бях частица от зеления свят наоколо.

Тук написах стиховете за книгите „Къща от думи“ и „Старомодни стихове“, книгата си за деца и документалната проза „Дървото на живота”. Тази книга е за мен един катарзис: опитах се да видя добрите и лошите сили, които са ме направили такава, каквато съм; да надникна в своите грешки и вини, да се преклоня пред двама души – майка ми и баща ми, пред техния труд и висок морал. Мисля, че можех да напиша тази книга само там, сама в старата къща, където всичко ми помагаше: целебният въздух, жуженето на пчелите в цъфналите акации, кроткият пейзаж пред прозореца ми…“

ТРЕВОГАТА

„За младите. Не само за моите най-обичани – дъщерята и внука, а за всички. Много се боя за тях. Струва ми се, че им оставяме света по-лош, отколкото го заварихме… Никога не съм била песимист, но понякога ми е безнадеждно… В годината на моето раждане Едуин Хъбъл е открил, че Вселената се разширява. И моята малка човешка вселена се разширяваше, разширяваше, а после взе да се свива. До Големия Взрив – смъртта. Не мога вече да пътувам, да ходя на театър, да слушам музика; сбогувах се с любовта, със стръвта за работа, с многобройните ми контакти с хората. А и с тези, които си отидоха завинаги… Бих искала за малкото време, което ми остава, умът ми да е горе-долу в ред, понякога да мога да пиша. И с малкото сили, които имам, да бъда на някого в помощ, в подкрепа.

Не споделям девиза: „Искам всичко, сега и тук.“

Животът е преди всичко ДАВАНЕ.“

ПОСЛЕСЛОВ

Не се оплаквай в себе си дори!

А благодари –

че бра бодили, както се берат цветя,

че бяха запоени със олово

перата ти, но ти летя,

че те дамгоса Ангелът на Словото

по бялото чело,

че те въртя до писък, до забрава

световното искрящо колело,

че бе далеч от блъсканицата и врявата,

че дарбата ти се наричаше любов,

че тъжна е душата ти, но още свети

като икона с потъмнял обков

и слуша

как я викат нежно световете …