Айше Рубева

Айше Рубева е родена в град Стара Загора. Завършва специалностите „Българска филология“ и „История“ в Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, и „Предучилищна и Начална училищна педагогика“ в Тракийски университет. Живее и работи като учител в начален етап в с. Ябланово, общ. Котел. Нейни творби са публикувани в различни международни издания, както печатни, така и електронни, присъстват в няколко антологии, преведени са  на турски, английски и италиански език. През 2017 г. заедно с Елица Попова превежда стихосбирката „24 часа в живота на едно водно конче“ от перуанския поет Нилтон Сантяго, издателство „Скалино“. Превежда от турски и испански език.  Автор е на литературно-критични статии. През 2016 г. е номинирана в конкурса за стихотворения в посветения на Пенчо Славейков раздел от литературната награда „Алда Мерини“.

Публикуваме стихове, които ни бяха предоставени от поетесата:

Изход

Откакто започнахме да спим в отделни легла

и да се храним от отделни чинии

започнаха световните войни

но не знаем как да ги предотвратяваме

ако застанем на границата между минало и бъдеще

за да преброим заплашващите да ни погълнат черни дупки

(макар да знаем че „има изход от всяка черна дупка“)

ще се спасим ли без да помолим Бог за помощ

защото не знаем дали ще ни чуе

дори ако успеем да се изкачим на Йерусалим

и да получим благодатния огън без да откраднем  ключа

(ключопазителите от векове са изключително ревниви

защото въпреки формулата на Айнщайн E=mc 2

доверието и алчността не са еквивалентни

и това обърква всички световни планове)

още не знаем какво се случва с дървото

ако откъснем от него листо и го смачкаме без причина

как ще се научим да предотвратяваме войни

щом не можем да чуем гласа

на осяната с минни полета земя

Пътят

цялата възхвала е за болката, а не за пътя

нито за генезиса на пътя

нито за кръстопътищата и техните посоки

нито за утробата на пътя която ражда единствено бури

ако не оцелеем вървейки ту напред ту назад

ще трябва да се отдадем на покоя на бурята

и без това революцията изяжда децата си

и никой не търпи тези които обичат свободата

аз съм като цъфнала през февруари смокиня

но все не успявам плодове да завържа

може би защото съм далеч от Едем

или Едем е далеч от мен

свободата е утопия

а утопията е пълна с табута

единственото спасение за човека е словото

остава само думите да намерим

Икар съм

Безумен Икар съм

неистово моля птиците

да ме научат да летя

да усетя синевата

в себе си

но земята не ме пуска

заковава ме при себе си

да не избягам

някой ден

все пак

ще полетя

* * *

Къщата ми е до старите гробища,

коминът й високо в небето се издига,

димът й, за да стигне звездите.

Къща без прозорци и врати,

за да бъда аз щастлива

и по-жива от всякога.

Луна

Земята ме погълна сякаш съм семе

да покълня и да родя,

а аз като Саломе с влюбен поглед

вперен в Луната мечтая за полет.

Цялата горя.

Пожарите обгориха там дето погледнах,

реките чакат Луната да ги позове,

за да ги угасят.

Грях ли ще е ако полетя?

Знанието ражда тъга,

а безсилието страдание.

Къде съм аз?

Пътят ми е прав

не се извива според желанията ми.

Проклета да е утробата ми,

която ражда само кръстопътища.

От пълнолуние до новолуние

броя и пресмятам кога семе да посадя,

кога да ожъна, кога да умра,

кога да възкръсна и да родя.

Отказвам се от познанието

искам да летя.