„Така от първия още ден, всеки час, всеки миг и навсякъде, неосезаем като въздуха и като него вездесъщ, моят роден град присъства в съществуванието ми – едновременно фон, действащо лице и част от самия мен – и неговият някогашен образ днес е толкова истински, колкото и тогава, защото се е съхранявал в чудодейната вода на човешката памет, която не признава никакво време.“

 

НАЧАЛОТО НА ПЪТЯ – 20 август 1890 година в Сливен. 

 

Над всичко е лазурно-матовото сияние на Сините камъникоето ще даде истинският колорит на дните ни,

от първия до последнияПослетова е патината на старите чардаци и хаетинаправени като че от горено дърво,

с изрязани слънца по таваните, с цъфнали гюлове по сандъците, с вълшебната кутийка-музичка в гостната стая.

Това е кипналата екзотика на дълбоките дворовезашумени от асмибадеми и нарове, с лехи от петунии и латинки

с гъсти редици чемширмежду които стремително бързат мълчаливи вадиТова са тежките гроздоберски коли,

които скрибуцат по околните баири, и мирисът на прясна шираТова е приглушеният мълвеж на щурците

 който ще чуеш вечер в смълчаните полета на Прованссладостен и мъчителен в едно и също време …“ 

 

РОДИТЕЛИТЕ – гимназиални учители, изключително образовани хора, съхранили възрожденския устрем и дух.

Илия Константинов, завършил Николаевския пансион „Тодор Минков“ в Одеса и математика в Белгия.

Ганка Донкова,  племенница на Добри Чинтулов, възпитаничка на Девическия институт в Пловдив.

 

 ДЕТСТВОТО

“Всъщност целият наш детски живот тогава беше един спокоен и светъл ден, който нямаше край. Нищо необикновено не ставаше и в същото време всичко в него беше странно.” 

РОДНАТА КЪЩА НА К. КОНСТАНТИНОВ

„Гнездото, в което се бяхме излюпили, ни беше познато, като че още преди да се родим. Обикновено това гнездо биваше двукатна къща, големият двор на която бе постлан с камъни или плочи, и градина в дъното, дето растяха дървета, натежнели от плод, и цъфтяха върбини, димитровчета и парички, с кладенец, дълбок няколко боя, в който се страхувахме да погледнем. Къщата биваше с чардак, дето в средата на тавана бе изрязана от дърво разпукана червена диня, стара къща с две-три стаи, с малка турска баня и килер, в горния кат, а долу, в полуетажа, изба за дърва, за зимнина и вино. Кухнята, „мутвакът”, биваше до оградата на двора, а в стената на дъното – „комшулукът” – вратичката за съседния двор. Всичко в това гнездо ни беше привично, защото го бяхме заварили. Но всеки миг – наоколо и в нас самите – се извършваха особени работи и ние вървяхме така, стъпка по стъпка, в един свят на непрекъснати изненади, които вече не ни смайваха, но правеха тоя свят все по-голям, още по-примамлив и неизчерпаем.“

 

МЪЖКАТА ГИМНАЗИЯ 

Какви чудесни преподаватели имаше гимназиятаТя се гордееше с тях пред цялата страна.” 

Не само “станалите след това именити професори Йордан ИвановАтанас Тинтеров и Антон Шоурек,

както и известните научни работници двамата братя чехи Карел и Херман ШкорпилВладислав Шак,

 художниците (по-късно професориИван Ангелов и Петко Клисуровно и другитечиито имена си останаха

 само скромни имена на учителивъзпитаха и образоваха стотици млади хора от ония поколения, в които

 се осъществи по-късният цъфтеж на страната

Мнозинството от тях вършеше с обич своето дело и вдъхновяваше и нас със същата обич

Почти всички бяха учили в университетите и висшите институти на Париж,на Петербургна Гандна Виенана Лайпциг и на София.” 

 

 

ЧИТАЛИЩЕТО

„ Едно от културните средища на града беше известното от преди Освобождението читалище „Зора“, близо до старата катедрална църква „Св. Димитър“. В грамадната за времето си и за един провинциален град читалня върху няколко големи маси бяха подредени почти всички български вестници и списания, два-три руски ежедневника, дебелите списания „Мирь божий“ „Вестник Европы“, „Вестник Инностранной литературы“, илюстрованото списание „Нива“, френското „Illustration“, немското „Fliegende Blätter“ и др. От 1898 година читалището имаше вече голям театрален салон и достатъчни помещения за книгите. Неговото ръководство, „настоятелството“, както се казваше тогава, се избираше всяка година измежду най-активните и напредничави граждани: учители, адвокати, лекари. В дейността на читалището се отразяваше целият духовен живот на града. То спояваше всички в невидимо, но съществуващо единство, било в любителските театрални представления, било в концертите на хора и оркестъра, било в семейните вечеринки по Коледа и Нова година… За тържественото откриване на новия театрален салон на читалището, което стана през 1898 г., месеци преди това се репетираше пиесата „Рюи Блаз“ (Юго), като за случая бяха приготвени специални декори, исторически костюми и оръжия за всички действащи лица. „Артистите“ бяха местни хора, любители: Рюи Блаз се игра от аптекаря Милев, кралицата – от моята майка, Дон Салюст – едрият, навъсен на глед, но много благ човек, учителят Мишков, Дон Цезар дьо Базан – друг основен учител, веселият Руско Василев и т.н…. Това представление остава и до днес едно от най-щастливите събития в моя живот. То беше първото ми пряко навлизане в мистерията на изкуството.“

 

КИНЕМАТОГРАФЪТ

„Към 1898-1899 година в града се появи едно от чудесата на онова време, рядко дори за големите градове: кименатографът. Отде бе дошъл, кой пионер на науката бе донесъл тая новост у нас, не помня, пък и подобни въпроси изобщо не занимават децата. Помня само ефекта на представлението: пълно прехласване от изумление и възторг, и то не само между децата, но повече у възрастните. В затъмнения салон се чуваше глухо тупане на мотор, апаратът – неясна грамада сред залата – тракаше като шевна машина и хвърляше отгоре и напред конус от бели лъчи, а върху опънатото платно на сцената, дето обикновено биваше завесата, изведнъж изскачаше влак, който летеше по релсите право срещу нас … Онемялото множество, претъпкало салона, синкавите искри на машината, които пращяха в гъстия мрак, невижданите до тоя час неща – всичко това придаваше нещо дяволско на зрелището, обяснявано от публиката само с една дума, която никой не проумяваше, но с която всички се задоволяваха, когато трябваше да обяснят някое необяснимо явление: електричество!…“

 

„ХОРА И СЪБИТИЯ, КОИТО РАЗВЪЛНУВАХА ВЪЗДУХА И ДАВАХА ИСТИНСКАТА ТЕЖЕСТ НА ЖИВОТА В ТОЯ ГРАД“

 

 

„Д-р Георги Миркович, оня хубав, с посивели бакенбарди, тих и мъдър старец, когото помня полуприведен, с пелерина, пълен с неутолима духовна жажада и с дълбока потребност да бъде полезен роду си, който бе минал през средищата почти на всички култури –  Цариград, Киев, Париж, – приятел на Добри Чинтулов, другар в обществената дейност на Драган Цанков, лекар, любител-астроном, хомеопат и популярен писател в края на живота си.“

 

 

 

„Нашият любим учител, големият художник Йордан Кювлиев, загинал толкова млад, който ни учеше да виждаме света просто, дълбоко и искрено, без поза и фокуси, чиято плътна, но винаги подвижна фигура, добрите и умни очи зад очилата излъчваха дълбоката виталност на фламандците, от които се бе учил, и една духовна чистота и жертвеност, които запази до последния си час.“

 

 

 

 

 

Авторът на „социаликономическите и морални етюди, както и литературните опити Стефан Гидиков, тоя напредничав човек с европейска култура, чиито интереси бяха изключително духовни, един от малкото провинциални книжовници, който съумя още в 1897 година да редактира в Сливен списание „Живот“ със сътрудници К. Величков, Г. П. Стаматов, К. Христов и др. и то така, че да се помни и до днес, и да издаде „Трепети“ на Кирил Христов.“

 

 

 

 

 

Симеон Табаков, енергичният, даровит учен и дипломат, тоя вдъхновен син на Сливен, който единствен написа три тома история на своя град.“

 

 

 

„Старият учител, директор, кмет, битоописател, научен работник в географията, туризма и в много други прояви на общественото поприще – Илия Гудев.“

 

 

„Слабичката, бърза, малко изкривена фигура на Йосиф Цобел, емигранта чех, преподавател по рисуване и музика (когото ние с жестокостта на децата подигравахме, че не можеше да изговаря българските думи), одарен художник-карикатурист и възторжен музикант, комуто градът дължи един от редките музикални празници на онова време.“

„Мълчаливият, затворен в себе си наш учител Захари Киров, човек с несъмнена литературна дарба и с безпределна скромност.“

„Страстният музикант Михаил Райнов, един от първите създатели у нас на ученически, граждански и църковни хорове.“

„Народният учител Атанас Николов, свидетел на една епоха, която включва три четвърти столетие, неуморен труженик за историята, материална и духовна, на своя роден край – един светъл човек, чиято усмивка пречиства душата ти.“

 

РАЗДЯЛАТА С РОДНИЯ ГРАД

 

„…прощална августовска сутрин през 1906 година, когато едно ландо с три коня и с много звънчета ни понесе към гарата на Керменли. Един къс от съществуванието ни завършваше, почваше нов, съвсем непознат и непредвидим живот. Тежката кола се задруса по шосето, което режеше пожълтялото поле, мина край лагера, дето войниците притичваха и залягаха на учение, продължи край рядката кория от стари дъбове и тръгна успоредно на Тунджа; сред реката двама рибари, запретнати до колене, мятаха мрежи. Ландото зави през моста и почна бавно да се изкачва по стръмнината към Николаево. Сега вече цялата равнина, реката, далечните хълмове, планината в дъното запълниха кръгозора и градът изчезна съвсем. Напразно извивахме глави: само Сините камъни изпращаха своето далечно сияние, като замъглен кристал. И градът, и всичко, което се включваше в онова съществувание, сега изведнъж се откъсна от времето, повисна някъде в пространството, все тъй живо, пълнокръвно, непроменно, и придоби сякаш вечност.“