
„Аз не обичам изхода фатален и няма да ми писне да съм жив. И мразя се, когато съм печален; когато пея, а не съм щастлив.“ – Владимир Висоцки
- 22.01.2020
- 0
Поетът-актьор е роден в Москва на 25 януари 1938 г. За мнозина „най-известният руски бард“ е емблема на дисидентството и символ на свободния дух . Повече от половин век „гласът на нацията“, както наричат Висоцки, е изключително популярен и обичан в родината си и извън нея. Докато е жив няма и една издадена стихосбирка. Затова пък след смъртта му са намерени 800 песни и 1100 стихотворения в неговия личен архив. Записвани нелегално по време на неофициални концерти, „от магнетофонната лента тези песни тръгваха и заливаха с гласа му целия соцлагер, и отекваха в сърцата на дисидентите по дух.”
„Руският Джон Ленън, примесен с Джеймс Дийн, но звучащ като Боб Дилън”, е „не просто голяма звезда, а планета от чувственост и талант”. Задъхано живее, задъхано пише и пее. Животът му тече стремглаво – репетиции, снимки, песни, спектакли, концерти, радио- и грамофонни записи, пътувания. За писане и композиране остават само нощите. Той е в непрекъснато движение, сякаш предчувства, че няма много време.
Умира само на 42 години. И в смъртта остава неудобен за властта. Датата е 25 юли 1980 г. В Москва се провеждат бойкотираните Олимпийски игри. Изпращането е също като живота му. Неглижирано и враждебно от страна на властимащите, стремящи се всичко да приключи „тихо и бързо“. Почти безмълвна е и съветската преса. В замяна на това пред неговия театър „Таганка“ се стича огромно множество обичащи го хора. В деня на погребението те са дори по покривите на съседни сгради. Носят цветя за любимия артист и ги пазят дни наред с чадъри от жегата.
Народът изпраща своя ПОЕТ.
ПРИЯТЕЛИ, КОЛЕГИ И ЛЮБИМАТА ЖЕНА ЗА „ВСЕЛЕНАТА ВИСОЦКИ“:
Валерий Золотухин: „Ние се срещнахме с Владимир Висоцки в театъра на „Таганка”, където постъпихме едновременно. Има ни на една снимка заедно, съвсем млади, той с китара, аз с хармоника, на спектакъла „Десет дни, които разтърсиха света”. Излизахме на улицата, посрещахме зрителите. Така започваше спектакълът. След това бяхме често партньори в театъра, често се снимахме заедно и във филми. Когато започнахме, първият наш общ филм беше „Стопанинът на тайгата”. Тогава дори си дадохме една такава юношеска клетва: да не се снимаме един без друг. Ако канят единия, той да мъкне със себе си и другия. Изобщо един без друг – никъде! Но Владимир беше блестящ, забележителен, изключителен поет. Той така бързо започна своето издигане на поетичния Олимп, че понякога (особено през последните години) отделяше все по-малко внимание на своята актьорска професия.”
Анатолий Ефрос: „Обичах го много, макар че не съм бил негов приятел. Познавах го така, както режисьорът познава актьора, с когото работи. Повече го познавам от работата ни, отколкото в живота. Гледам сега някои негови снимки … Ето тук той е снет в момент на най-голямо творческо напрежение в „Хамлет”, когато произнася нещо страстно. По същия начин му се издуваше шията, а жилите му се опъваха като на някакъв мощен звяр, когато пееше. Спомням си, когато осъществихме „Вишнева градина”, актьорите отпразнуваха премиерата в гримьорната. Той седеше до мен, сложи крак на стола и запя своя песен. Гледах го отблизо и виждах какво вътрешно напрежение, какъв огън, каква сила невероятна се излъчват от него. Всичко това ми въздействаше почти физиологически, просто усещах някакъв трепет от това, че той пееше толкова близо до мен. Някои негови песни слушам по 10, по 15, по 20 пъти – до такава степен те са силни и темпераментни. Те загребват необикновено дълбоко живота – така, както у нас рядко се случва, из корен. Когато се захваща самата сърцевина, ядрото на живота. За тези вътрешни тайни той пее с такава невероятна сила и с такава мощ, че винаги се вълнуваш, когато го слушаш. А в живота беше много тих, затворен, вежлив и снизходителен. Разговаряше винаги с хумор … някак покровителствено. Очите му се смееха. Никога не повишаваше глас, никога никого не е обиждал.”
Роберт Рождественски: „В своите изпълнения Висоцки можеше да бъде толкова гръмогласен, такъв буреносен и бушуващ, че хората в залата започваха да си затварят очите като при силен вятър и да крият глави в раменете. Сякаш още секунда – и ще рухне таванът, ще се пръснат говорителите, няма да издържат напрежението, а самият Висоцки ще падне, ще се задуши, ще умре на самата сцена … Изглеждаше, че при такова нервно нажежаване не е възможно да се пее, не е възможно да се диша! А той пееше. Той дишаше. Затова пък следващата му песен можеше да бъде потресаващо тиха. И така тя още по-силно хващаше душата.”
Пьотр Вегин (поет и връстник на Висоцки): „Спомням си страшния ден, страшен не само за нешето изкуство, но и за цялата страна – погребението на Владимир Висоцки. Десетки хиляди московчани бяха дошли да се сбогуват с него, да кажат последно „сбогом” и последно „прости” на любимия си поет и актьор, честен човек и голям гражданин. Защо стана така? На какво се дължи тази реакция. Мисля, че е ясно. Висоцки може да бъде сравнен с Беранже – и по популярност, и по начин на възприемане, и по достъпност, и по това, колко е разбираем и близък на всички слоеве от населението. За всички той беше роден и близък – в това е неговият феномен. Талантът винаги е феномен. Но такъв талант като неговия навярно никога не е имало в нашата страна … Неговата загуба е голяма и тежка.”
Марина Влади: „Отначало винаги съществува дарование, то може да изчезне или да остане мечта за младото същество; Володя имаше късмет – той се осъществи в театралния свят и това даде тласък, без който неговият дар би си останал мечта. Но после настъпва зрелостта и тогава е нужна работа и само работа – дни, години, време минава, а човек върши търпелива работа над себе си. Енергия, сила, любопитство, любов – всичко е като гориво за някакъв огромен котел, но само така той може да съгрее душите на другите хора … За това обикновено не стига и един дълъг живот. На Володя му стигна краткото пребиваване в нашия век, за да съгрее милиони души – той работеше извънредно много и отдаваше всичко без остатък. Смъртта е като точка. След нея – тишина. Но Володя продължава да пее …”